Фестивален бюлетин

Име, фамилия E-mail

Новини от Поглед Инфо

Новини


 

Изненади и наслади

~ 03 Декември 2011 ~

Статия на Юлиана Алексиева за Петото издание на Бароковия фестивал в списание "ЛИК", бр.12, декември 2011 г.

Пееща китара? Оказва се, че и това е възможно. И че е стара практика, реално съществувала в домашните концерти през отдавнашни времена. Тогава, когато хората се интересували как звучи новата опера на Росини, да речем. А разстоянията между градовете се преодолявали бавно, нямало нито CD, нито DVD. И тогава на помощ идвала китарата – най-достъпна и най-популярна. Прави се сръчен аранжимент и широката публика успява да добие най-обща представа как звучи новото творение. Защото хората наистина се интересували и държали да са в крак с музикалното си време. Разказвам ви всичко това, защото сюжета ни подаде още първият концерт от софийския фестивал „Изкуството на барока” /22 октомври – 29 ноември/. Операта, представена в този и вид, беше Семирамида на Росини, аранжиментът – на съвременника му Мауро Джулиани. Виртуозният китарист, на когото е по силите да се справи с толкова странна и изключително трудна задача, бе холандец, Изхар Елиас. Именно той е записал цялостния вариант на операта, много дълъг /на 2 диска/ - първи и единствен в света запис. На нас Елиас предложи по-скъсен вариант, включващ и участие на актьор, който в течение на действието представяше съдържанието на операта. Като цяло любопитно и приятно надзърване в миналото. Приятно, защото бе наистина виртуозно защитено от холандския музикант. А той, макар и млад, има вече респектираща биография, тази година е получил и най-значимата Холандска музикална награда. Изтъквам го, защото свидетелства за изпълнителското ниво на поканените да участват в този фестивал.Още докато разглежда програмата, човек разбира, че компромисни пробиви няма: макар и млади, изпълнителите са вече със сериозна практика и авторитет. А във всеки концерт има и по някоя много апетитна примамка за познавачите.

Заслугата за всичко това е на Зефира Вълова. Името и у нас започна да се чува още след първия организиран от нея бароков фестивал. Беше преди 5 години, мина успешно, след това продължи да се случва. Сега е петият. За тези, които все още не знаят коя е, бързам да уточня, че е много добра цигуларка, свирила е и свири с най-известните музиканти в Европа, горещ застъпник на старата музика. А се оказва и кадърен организатор. Човек просто да не и се надява - хубава, крехка на вид, откъде идва това желязо в нрава и, което и помага да събере около себе си все първокласни изпълнители? И да осъществява намеренията си. И да намери точните спонсори, за да нареди сложния пъзел на програмата. И да разнообрази атмосферата, движейки концертите из различни зали, като всяка от тях придава свой аромат на съответното събитие... Първо бяхме в аулата на Софийския университет, след това в Операта /за пръв път/, после концерти във Военния клуб и в НДК, и в Музикалната академия. Поредно доказателство, че амбициозно събитие може да се получи, когато зад него застава талантлива личност – с убедителността на таланта си, с вкуса си, не на последно място и с връзките си. В програмата на петия бароков фестивал се срещат и музиканти, които вече са били тук, т.е. очертава се нещо като приятелски кръг. И в това няма нищо лошо. Напротив, когато тези музиканти са на такова високо ниво – добре дошли са.

Концертът откриване беше озаглавен „Нощ в операта”, интересният акцент в програмата не се изчерпваше само със Семирамида. Във втората част на програмата към китарата се присъединиха Зефира Вълова /цигулка/, както и един великолепен, съвсем млад виолончелист, който вече е идвал у нас: Томаш Покшивински свири в най-известния полски състав за стара музика. Изпълниха произведения от двама почти напълно потънали в забрава автори. И двамата военни, и двамата участвали във Френската революция, и двамата, ревностно свързани с китарата: Франсоа де Фоса и Антоан Лойе. Днешното изпълнителско войнство – любопитно и търсещо да разнообрази музикалните ни познания – възражда музиката им, при това става дума за съвсем скорошни открития. Ето, с такива редкости ни гостиха още от първата вечер в „Изкуството на барока”. Фестивал, в който барок се разполага в най-широко пространство, без очертани граници и в многообразни варианти, с поглед назад и по-често напред във времето.

Следващият фестивален концерт беше в Операта. Гостуване на оркестър Les Ambassadeurs /Посланиците/. Многонационален европейски състав, дирижира го флейтистът Алексис Косенко /Франция/. Още в първите минути прави много силно впечатление една подробност, на която не знам колцина обръщат внимание. Но според мен е много интересна и показателна: как се настройва съставът. Продължително, внимателно, с умилителна грижливост. Професионалистите знаят, че старите инструменти са по-капризни по отношение на строя, изпълнителите трябва честичко да се вслушват както в собствения си звук, така и в съвместния. Настройването звучи като някакво странно обяснение в любов: на музикантите към техните инструменти, на музикантите един към друг. Великолепен ритуал на привеждане в хармония и съгласие между звук и душа., от който се ражда музиката. Тези млади хора не демонстрират рутина /въпреки, че са я натрупали/, не ни натрапват самоцелен виртуозитет. Свирят с лекота и освободено, сякаш свирят своя музика, а не чужда и отколешна. Темпото е позабързано, по днешному, но с естествена непринуденост. И като че ли тъкмо тази ненатрапчивост, стремежът да те поведат ласкаво създават чудесното усещане за приобщаване. Не се съпротивляваш – чувстваш се добре и с Телеман, и с Й. С. Бах. Лек дисонанс внесе сопраното Ина Кънчева. Има още доста неща за усвояване – поне в сферата на бароковата музика. На първо място може би отношението към текста, който играе изключително важна роля в тази музика. Както и усещането за вътрешната и интензивност. Превръщането на речитативите, а сетне и вокалните рулади в смислена и богато оцветена музикална реч е една от най-сложните задачи пред изпълнителите на стара музика. Тази особена реторика можем да открием и в инструменталната музика. Блестяща в това отношение е Зефира Вълова. Рециталът и с Василий Илисавски /хамерклавир и клавесин/, наречен Дуо в галантен стил, демонстрира великолепни познания за стил, сгрети от покоряваща емоционалност. Бароковата патетика на Тартини редом с изящната театралност на Моцарт. Зефира ни превежда през прехода между тези две епохи с подкупваща непосредственост, Илисавски е по-сдържан и дори леко дистанциран, но тъкмо тази разлика сякаш придава особен тонус на ансъмбъла им. Подобно бе и партньорството му с още един блестящ инструменталист, гост на фестивала, американския контрабасист Брет Симнер, който имаше и майсторски клас в Музикалната академия. Виртуоз, благодарение на когото се запознахме с виенския контрабас. Оказа се, че имало период, в който бил особено тачен и за него сътворили куп концерти. Чухме два от тях, удивихме се на неочакваната подвижна елегантност на едричкия инструмент. Въобще този бароков фестивал изключително щедро ни предложи непознати автори, пиеси, инструменти, както и освободен от предразсъдъци и схеми поглед към миналото. Където редом с гениите гордо са преживявали и добри музиканти, осигурявали едно почтено високо общо ниво на тоновата култура. Особено интересна в това отношение бе появата на една крайно любопитна формация, наречена Балкански бароков бенд. Отново французин стои в основата, Жан Кристоф Фриш. Събрал музиканти от балканския регион и заедно се стараят да постигнат музикално съгласие, изпълнявайки стара музика. В Люли звучат вече чудесно. За най-популярната е необходимо още време, за да звънне по-убедително. Но истински новаторското, с което удивлява тази формация, е изравянето на „екзотични” и напълно неизвестни днес автори, като например Амандо Иванчич /1727-1790/ или Мордекай Розентал /1789-1848/, чиито композиции бяха включили в програмата си. Балканският регион може би крие редица звукови изненади, които заслужава да бъдат открити и огласени. Колкото до този пъстър ансамбъл – и той като палестинско-израелския оркестър на Баренбойм доказва, че музиката помага на хората да живеят в мир и сговор. Изненада ме обаче фактът, че в състава точно този път нямаше българин...

Юлиана Алексиева

Сп. ЛИК, бр.12, декември 2011 г.